На бабин ден, реших да ви разкажа за моята баба.

Тя е била акушерка , единствената в района на гр. Брацигово и заобикалящите го села. От първите акушерки , които са учили за това.

За това, колко я обичат хората, съм усещала от отношението , когато съм се запознавала с някой и са ме питали : „ Ти, чие дете си? ” и когато обясня – с усмивка и умиление казваха „ О, мен баба ти ме е хващала.”

Аз се казвам точно като нея – Елена Стоянова и едва ли случайно, се оказва , че всеки си има път , по който да си върви . След като минах през точните науки, превърнах в свое хоби грижата и помощта на бъдещи и настоящи родители , а по – късно в своя професия.

Баба ми, Елена Стоянова е дребна женица , вече на почти 95 години. Завършила е гимназия в родния си град Брацигово и е продължила образованието си в акушерското училище в София. Смятала да учи медицина , но годините ѝ се сторили много. По това време вече била сгодена за дядо ми Стоян и той поел таксата за обучението по акушерство , която никак не била малка. Вярва , че раждането е свято нещо. Обикнала професията си още с първите посещения в родилна зала, а след първия опит за израждане , разбрала , че това е ще е нейно призвание. Благодарна е за доброто отношение на акушер-гинеколозите към всички обучаващи се акушерки и за знанията и уменията, които е попила от тях.

През 1942г. вече е била действаща акушерка първо в с. Равногор. Живеела в една стая под кметството. Тогава още нямало здравна служба, а да не говорим за родилен дом. Израждала жените по къщите им. Тогава се раждали по 4-5 деца в семейство. Случвало се понякога жените да родят в къшлите ( временни постройки по нивите, далеч от дома ) и от там с каруци, коне а понякога и пеша идвали при нея , за да ги обслужи както се полага на родилка и бебето ѝ.

През 1944г. , в студен зимен ден се ражда баща ми ( първото ѝ дете ) в гр. Пещера. Прибират се у дома с шейна поради липса на друг транспорт. Но жените не спирали да раждат и имали нужда от нейната грижа, нямало значение , че тя самата била родилка. Тогава той бил неотлъчно до нея. От начало го слагала на леглата в селските къщи , но хванал въшки и започнала да събира два стола в средата на стаята и го слагала да спи там.

Същата година превръщат една от къщите в Брацигово – „Шишковата къща” в родилен дом и тя започва да работи там. Ползвала три стаи: едната била за родилно, другата имала три легла – пред зала , а третата – помощна. В чайника имало винаги топла вода и само добрата хигиена ги спасявала от заразите.

Когато имало усложнения търсила помощта на местния лекар , др. Пейо Мишев ( в последствие , той станал известен хирург ). Когато , обаче, дошло време съпругата му да ражда първото им дете, той отказал да я доведе в родилното и помолил баба ми да отиде да ѝ помогне в къщи.
При нужда , когато имало тежки случаи от гр. Пещера идвала линейка.

Късмет, божа работа или висок професионализъм и голямо сърце , вярващо в женската сила, успяват да я доведат до 33 – годишна практика, без да има случай на мъртво родено дете. Казвала ми е, че понякога се е случвало при раждане бебе да се задуши за секунди , но после всичко се оправяло.

Хората я познават и почитат. На Бабин ден не я забравят. Майките родили при нея, носели пити с мед и др. почерпки, дарявали кърпи и миели символично ръцете ѝ – спомня си за хубавите дни с умиление .

През 1975 г. закриват родилното отделение и тя се пенсионира.
Според нея не е добре майките да знаят пола на бебето – липсва онзи хубав момент на изненада. Казва , че рядко грешала , познавала го по тоновете, но не им казвала. От практиката се е научила, че раждането върви леко ако жената е спокойна. Не трябва да има страх, а и колкото по-малко намеса има , толкова по малко усложнения.

Моята баба Елена вече не е в много добро здраве, но спомените често я отвеждат в онзи период, когато е помагала на жените. За нея сега се грижат моята леля Жана и калеко ми Груйо.
Аз съжалявам, че не намерих своето място по-рано. Можех да почерпя от нейния опит , да стигна до дребните неща, които тя знае и може. Процесът на раждане не се е променил от хил. години.

Сега мога да направя само това – да разкажа, какво косвено съм наследила и как да бъдеш акушерка , не е просто образование, а начин на живот.