Раждането на Светлана

Много позакъснях с този разказ, но той отлежа почти година в мислите ми и сега му дойде времето да види бял свят.

Светлана идваше на курс за бременни  в Училището  за родители . Бях споделила, че се обучавам за дула и един ден тя ме попита , дали искам да бъда нейна подкрепа по време на раждане. Когато влезе в 9-я месец  ѝ казах,  че трябва да говори с нейния лекар за своите желания.  Беше избрала д-р Минев за свой лекар.

За да съм в течение как се движат нещата се чувахме след всеки преглед.

На 6 февруари 2012 г., вечерта, Светлана каза че бебето е високо , няма разкритие  и раждането няма да се случи най-вероятно тази седмица.

Добре, но  както много често се случва , и трябва да разберем , бебетата обичат да ни изненадват и сами да решават кой е техния ден.

Беше ден вторник, 7 февруари , един от онези много снежни дни, които в Пловдив се случват много рядко. Имаше много сняг по улиците , а и продължаваше да вали на парцали. Нямаше почти никакво движение. Който беше успял, си беше останал вкъщи. Нещо, все пак ме накара да тръгна с колата, уж за да стигна до МОЛ Пловдив, където във вторник в 10.00ч. имаше училище за родители. Исках да чуя как се движат нещата там, въпреки че бях почти убедена, че няма да намеря никой, защото никоя бременна или мама с бебе нямаше да излезе в този сняг. Все пак бях решила че трябва да отида. МОЛ Пловдив се намира на 5 мин. от АГ Селена – болницата, която избра за своето раждане Светлана.

Поради стечение на различни обстоятелства , Светлана се беше докосвала до учебниците по акушерство и имаше информация как се случват нещата и какви са практиките в болниците. И по една или друга причина си беше мислила че ще роди с цезарово сечение , защото е на 35 год. Д-р Минев обаче е от лекарите , които застават зад естественото раждане и я беше убедил, че възрастта не е проблем и, че няма друга причина , за да не се случи естествено раждане. Не беше решила на 100 % , но искаше да не ползва епидурално обезболяване. Беше останала известна доза страх , че няма да издържи на болката. Не беше коментирала това с д-р Минев. Не беше взела решение сама за себе си и може би за това беше отложила този разговор във времето.

Естествено в Мол-а училище нямаше , раздадох брошурки , изчистих колата за N-ти път от натрупалия сняг и реших, че ще отида до Клиниката да говоря с д-р Минев , за това какво прави една дула, а и исках да чуя неговото мнение и отношение за това. Дълго обмислях този разговор. Мислех си какво да си приготвя и дали ще мога да ползвам компресите, ароматните свещи и т.н. Светлана не беше успяла да говори с него . Все пак бебка ни изненада ( както снегът по улиците посред февруари ).

Тръгнах по бялата улица и точно завивах на светофара, към Клиниката , телефонът ми звънна. Беше Лъчезар – приятелят на Светлана. Каза , че са я прегледали, че раждането е започнало – 4 см. разкритие. Каза: „ Ако не можеш да дойдеш –не се притеснявай.” , отговорих: „Идвам”. След по- малко от 5 мин. бях в Клиниката. Едва ли имаше друг начин, в който можех да стигна по – бързо. Облякоха ме с болнични дрехи и вече бях при Светлана. Беше разбрала , че не е момента за разговори с нейния лекар и каза: „Реших, че ще е с епидурална”. Направиха тоалет и понеже родовата дейност беше добра , бързаха да сложат обезболяване и да включат система с окситоцин, за да стане по бързо разкритие. На смяна беше ак. Катя Павлова. Контракциите бяха на около 5 мин. Когато започваше контракция, Светлана се опираше на стената. Казваше , че са поносими. Тоновете на бебето бяха добри. Акушерка Павлова извика анестезиолог, поставиха обезболяването и казаха, че трябва да полежи 30 мин., за да може упойката да се разнесе равномерно и че след 10 мин. болките ще изчезнат съвсем и ще усеща само втвърдяване на корема. Включиха система с окситоцин . Тоновете на бебето паднаха до 60, дали от лежането на гръб или от обезболяването , или от …..??? Поставиха някакъв медикамент в системата, не обясниха какъв и казаха на Светлана да се обърне на ляво. След известно време тоновете на бебето се възстановиха. Контракциите станаха доста силни и чести. Светлана стискаше юмруци, не можех да помогна с масаж, защото той е ефективен в областта на кръста и таза , а там беше катетъра с обезболяването. Не я беше страх. Не веше згубила и чувството си за хумор. Изглеждаше спокойна.

30 –те минути бяха изтекли, а контракциите ставах все по-болезнени. Светлана помоли да се изправи и да се движи със системата. Помогнах ѝ да се изправи . Анистезиологът очакваше , че ще чувства краката си изтръпнали , но нямаше такова нещо. Контракциите си бяха все така болезнени , а разкритието беше вече 7 см. Осъмниха се в епидуралната и я поставиха отново. Тогава вече , нещата се случиха така както очакваха всички медицински лица в залата. Болката изчезна, Светлана каза, че чувства краката си доста студени. Седнах на края на леглото и ги разтривах, за да ги стопля. Д-р Минев се шегуваше с нас , че и той правел така с родилките: държал ги за ръка и т.н. и чак сега от нас разбрал , че не бил акушер – гинеколог, а Дула.

За пояснение, когато почти се достигне пълно разкритие обезболяване вече не се прави, за да може родилката да усеща напъните и да участва активно в раждането.

В 14,00 ч разкритието беше пълно. Помогнахме ѝ с ак. Павлова да отиде до родилното легло, защото упойката не беше отминала и Светлана не усещаше напъните. Казваха и кога да напъва…. И след 2 контракции, 4 напъна и „помощ” от лекаря –натиск над корема, в 14.15 мин. Елинор се роди. Бързо и лесно.

Раждането ни изненада , но бяхме успели да говорим с педиатрите, че Светлана иска да не се разделят с бебето. Ако всичко е наред , да го гушне веднага, да отложат меренето и тегленето с 10 мин. Набрах номера на Лъчезар и подадох телефона на Светлана , да му съобщи сама новината. Естествено в суматохата се оказахме без фотоапарат.

Гледката беше уникална. В момента, в който сложиха бебето върху гърдите на мама, то спря да плаче. Сгуши се . Притихна. Постоя минута, две така и след това отметна глава назад и потърси погледа на майка си. Бях изумена. Много бях чела за този първи контакт, знаех че така правят бебетата, но когато го видях с очите си – унемях. Това беше техният вълшебен момент. Виждаха се в един друг свят, а вече се познаваха. Мъничко им завидях.

Снимах тези моменти на клип на телефона и ги показах на тати веднага след това (той не събра смелост дабъде с нас ) . След 15 мин. педиатрите взеха бебето за преглед и казха че ще и го върнат веднага след това.

Елинор и Светлана бяха свършили много работа и имаха нужда от почивка.

Не успях да помогна много за раждането , но се чувствах щастлива, че бях с нея и подарихме тези първи минути в майчина прегръдка на Елинор.

Едно много силно желание, превърнато в реалност

Това беше раждането на Надя.

Случи се малко след обучението за дули, организирано от Естествени идеи.

Бях в курса за бременни, който организирам. Телефонът ми позвъня.

Беше Оля от Естествени Идеи. Каза, че с нея се е свързала жена от Пловдив, която търси подкрепата на дула. Попита дали може да даде телефонния ми номер. След няколко дни Надя позвъни,

уговорихме си среща, за да се запознаем.

До срещата си мислих разни неща: дали ще ме хареса, дали аз ще я харесам и куп други. Чудих се в коя ли болница ще реши да ражда, как ще ни приемат, кой беше нейният наблюдаващ лекар? Борбата нямаше да е малка. До този момент, единствено в АГ Селена знаеха за мен и бяха разрешили моето присъствие като дула.

Но, като че ли случайни неща няма.

Срещнах една млада и крехка жена, пълна с решителност, енергия и сила.

Надя Делева определено ме впечатли с историята си:

Исках да изживея раждането, което си представях. За целта изчетох огромно количество литература по въпросите за процеса на раждане и възможностите за естествено раждане след секцио. Консултирах се с хирурзи – не само практикуващи в България, но и такива които имаха опит и в чужбина. Мнението им беше, че ако няма медицински проблем наличието на предишно/предишни секцио не е индикация за проблем при опит за естествено раждане. Професията ми на юрист ме е научила да подлагам всяко нещо под съмнение, преди да направя верните изводи. Затова, преди да взема решението, че ще родя третото си дете естествено, изчетох доста информация по въпроса, както окуражаваща, така и ужасни разкази и предположения. Така се стигна до желанието ми да получа духовна подкрепа по време на моето раждане от дула.

Неин наблюдаващ лекар беше д-р Топалова, а именно тя беше човекът, който каза, че няма нищо против присъствието на дула в тяхната болница. На Надя притесненията бяха подобни: ще разрешат ли в болницата , какво ще каже нейният лекар и т.н. и т.н. След първата ни среща тези първи пречки отпаднаха.

Всъщност за Надя това беше трета бременност, първите две момичета се бяха родили с цезарово сечение, поради висок диоптър (7 диоптъра ). Сега обаче, очният лекар на Надя беше казал, че не е медицинско показание, за да не се случи раждането естествено. Беше повярвала в това и повече от всичко на света искаше третото момиченце да се роди вагинално. Двете операции бяха оставили траен белег в съзнанието и. Споменът за чувството на самота, студенина и безпомощност в момента, когато ставаш майка, не беше избледнял с времето.

Но къде беше пределната точка на риска , който поемаше?

Беше прочела много информация, включително и медицинска литература. Беше наясно и си даваше реална сметка за риска, който поема. Знаеше, че раждането може да има съвсем друга развръзка. Обсъдихме го. Казах и каквото аз знам за такива случай. Не беше моя работа нито да я разубеждавам, нито да обещавам, че всичко ще e наред. Трябваше само да подкрепя нейните решения.

Най-голямото ми желание в тези последни месеци от моята бременност беше никой да не ми пречи, нито да ме разубеждава. Решението беше взето. Бях категорична и непоколебима, убедена, че двете ми деца няма да останат без майка, ако „опитам” да родя по начина, по който бях решила това да се случи. Добре осъзнавах, че лекарите имат право в общия случай, че след две предишни операции са възможни усложнения. Разбира се усложнения са възможни винаги, дори и без жената да е преживяла предишно секцио. Не подлагах под съмнение професионализма на хората, които ми бяха помогнали да родя двете си деца, нито смятах, че знам повече от тях. В случая бях водена от собствената си безпогрешна интуиция, от стремежа си да послушам себе си и да си повярвам. Не се притеснявах дали ще изглеждам странна. Този път имах силнта увереност, че ще успея. Визуализирах моето раждане стотици пъти и не виждах нищо лошо, освен един прекрасен миг. Представях си го непрекъснато като събитие, което вече се е случило и то благополучно. В този момент получавах съвети да се вразумя и да променя решението си, докато е време. Историята на Олга Дукат ме вдъхновяваше и ми даваше сили в такива моменти. За раждане след едно секцио бях прочела доста истории, но за раждане след две секцио – единствено историята на Олга Дукат. В една статия на жена родила естествено след едно секцио прочетох, че лекарката която я посъветвала да роди по този начин е родила третото си дете естествено след две раждания чрез секцио. Опитах се да я издиря, но се оказа че тази жена – акушер-гинеколог живее и работи в чужбина. Продължавах да чета, отделях доста време, за да се освободя от отрицателните си емоции на съмнения и страхове. Ходех на работа, срещах се с хора до последния ден на моето раждане. Бях силна и смела в решението си. Чаках само моментът да настъпи. Колкото повече наближаваше времето, сякаш ме обземаше „спортна злоба”, хъс, че ще успея. С наближаването на чакания миг всичките ми съмнения изчезнаха. Не съществуваше сила, която можеше да ме разколебае. За мен положението беше всичко или нищо. Бях повече от убедена, че ще имам всичко!

Чувахме се често по телефона. Тя нямаше възможност да посещава подготовката за раждане, която провеждаме в училището за родители. Изпратих и материали, когато има време да се опита да се подготви в къщи. Изпратих и някой филми на позитивни раждания. Дадох и една голяма топка (родилна топка), за да свикне с нея и да може да я използваме в процеса на раждане, ако и допада.

Колкото повече наближаваше 9 мес., толкова повече мислих за това, какво правим ако нещо се обърка. Надя толкова много искаше да роди естествено, че оставяше впечатление, че варианта трето цезарово сечение не съществува, макар и по спешност. Събуждах се през нощта и мислих за това, а после някак от само себе си казвах: „ Не , не всичко ще стане така като тя иска. Всичко ще е перфектно.” Поканих я на някои срещи с майки, чието раждане беше активно и естествено.

Понякога Надя се обаждаше да сподели страховете си. Посъветвах я да ползва Капките на д-р Бах. Остана доволна. Ефект определено имаше.

В 9 месец прегледите при д-р Топалова зачестиха. Тя от позицията на лекар се опита да обясни, че рискът от трета операция е по – малък, отколкото естествено раждане след две операции. Даже човекът, който най много я подкрепяше, нейният съпруг, беше разколебан и сигурно много изплашен. Тогава се свързаха отново с Оля, а тя им даде телефона на Мери Шварц. 20 минутния разговор, който Стоян проведе с Мери, като че ли ги поуспокои. Трябваше да се чака и да няма вмешателства в раждането. Не трябваше да се насилва излишно, да се слагат упойки и др. препарати, които правят родовата дейност по-интензивна. Повярваха отново в щастливия край на бременността и раждането.

Надя очакваше, че раждането ще се случи по – рано от термина, защото другите две раждания се били случвали така. Но ред на това няма. Бебето решава кога е неговия ден.

И започна голямото чакане.

Днес , утре…. Стараех се телефона ми винаги да е зареден. Да съм в града или поне през уикенда да съм някъде наблизо, за да мога да се върна бързо.

Нищо.

Бяхме говорили, когато започне раждане да отида у тях. Чантата с компреси, ароматни масла, музика и др. беше в колата още от средата на 9 месец.

Бяхме планирали с моето семейство да ходим на поход в Рила на 20.08, но Надя не се обаждаше. Тогава се разбрахме с групата, че те тръгват, а аз с децата оставам, за да чакам. Реших, че ще ги настигнем някъде по Рила. Вече мъничко разбирах акушер – гинеколозите.

Терминът на Надя беше на 21.08.2012 г. Това беше и рожденият ден и на Ная – първата дъщеричка на Надя. Ставаше на 4 години и се подготвяха за рожден ден.

Същия ден сутринта ми попадна информация, че Маги Малеева е родила на 20.08 третото си дете естествено след две цезарови сечения в София. Това ме обнадежди и побързах да го споделя, ей така, за кураж. Не ми вдигна . Мислих я от сутринта. В 11.00ч. телефонът ми звънна. Мислех че Надя ми връща обаждането, но не?

Беше започнало!

Каза, че има силни контракции, чести и пътуват към АГ Селена. „ Ще дойдеш ли ?” – попита тя с глас притеснен, изплашен и не знам още какво. След 5 минути, вече пътувах. Опитвах се да се успокоя и определено дишах дълбоко . Там вече не трябваше да ми личи какво мисля и чувствам. Моята работа беше да я подкрепям и да я пазя.

Мислих си: „ Какво се случи? Защо ми се обади чак сега, а не по – рано?” – Скоро щях да разбера.

Бяха настанили Надя и Стоян в малка стаичка до родилна зала (след-зала), защото в пред-зала имаше друга родилка. Беше права, а той беше до нея. Беше изплашена, но не от раждането, а от това да не се случи операция. Д-р Топалова каза, че е със 6 см разкритие и излезе. Разбрах, че след прегледа са отворили мехура. След това контракциите са станали силни болезнени.

Нещо, което ми остана от този момен, нерешено, беше, че съпругът и, като ме видя се дръпна на страни. Все едно, да не ни пречи. Ние се познавахме от преди това. Той беше част от това цяло и не трябваше да се притеснява.

В този момент той самият имаше нужда от подкрепа, изплашен, неподготвен за събитие, за което всички говореха, че няма да се справя. Самият той знаеше, че при мен понятие като намерение не съществува. Превръщането на желаното в реалност се случва винаги и човекът до мен добре знае, че се афектирам много лесно, ако някой се опита да ми попречи. В този момент никой от двамата не се съмняваше, че всичко ще се получи прекрасно и то както го искахме. И двамата се притеснямахме дали лекарският екип ще се съобрази с нас и дали ще се стигне до конфликти, които да ме притеснят и да попречат на моето спокойно раждане. В този момент бях готова като див звяр, забравил възпитанието, да браня позицията си. Страховете ми бяха не дали ще оцелеем с нероденото ми дете, ако аз „неблагоразумно” направя експеримент, а по-скоро дали ще се наложи да забравя добрия тон, ако някой навлезе прекомерно в личното ми пространство и се опита да ми противоречи в този момент. Усещането е несравнимо. Не мислех за раждането, защото вече го бях визуализирала стотици пъти, знаех, че ще се случи по най-добрия начин. Страхувах се от това рационалното в екипа около мен да не ми попречи да изживея подобаващо момента, за който се бях подготвяла денонощно месеци наред.

Това, че имаше и друго раждане беше добре, защото ни оставиха насаме. Надя можеше да се движи спокойно и да застава, така, както тя реши. Забравих мислите си и страховете. Забравих и времето. А то беше много кратко. Направих малко масаж на кръста, за нищо друго не остана време. Разказах и накратко за раждането на Маги Малеева. Това определено и даде вяра, вдъхна кураж. На поредната контракция Надя извика от болка. Застанах зад нея и се залюляхме заедно. Помогна. Но след този вик д-р Топалова влезе и, без да я преглежда каза, че е време за родилна зала.

Как стана толкова бързо?

Бяха се събрали доста лекари. Бяха подготвили и операционната. Явно очакваха и друго развитие. Но аз, вече бях спокойна, защото до тук нещата се бяха случили по план. Надя също вече се усмихна и се успокои, никой вече не и говореше за операция.

Бях спокойна, въпреки многобройната „публика” около мен. Абстрахирах се от това че доста погледи бяха вперени в мен. Ели ме прегърна и аз се почувствах някак си уютно и защитено. Следях с поглед екипа около мен. Разкрещях се „Ножици не!!!” Не исках епизотомия. Бях предупредила още в предзала. Знаех, че е такава практиката. Затова следях да не се случи. Никой и не помисли да го направи. Изцяло се съобразиха с мен. Опитах се да се отпусна и да престана да контролирам кой какво прави и какво смята да направи, което да не ми хареса. В един момент просто се доверих! Не чувсвах никаква болка, нито страх, а само спокойствие, че това е моментът, който чаках толкова дълго!

Казвах и постоянно, че сме на финала, че главичката на бебето се вижда, че знам с каква коса е. След няколко напъна Сияна се появи на бял свят. Появи се на рождения ден на сестра си. Надя нямаше никакви разкъсвания. По – добре нямаше как да се получи. Нейната мечта беше изпълнена с много тревоги и безсънни нощи, но вече беше сбъдната, беше факт. Всяка бременност е изпълнена със страх и вълнение. Надя избра да участва пълноценно в едно от най древните преживявания – раждането на нов живот.

Аз имах честа да бъда една мъничка част от изпълнението, за което: Благодаря!

Тук е моментът да благодаря на д-р Топалова. За мен тя е не само отличен акушер-гинеколог, но и добър психолог. Справи се перфектно с мен не само в самия процес на раждането, но най-вече ми вдъхна подкрепа и спокойствие, че мога. Беше на моя страна. Отнесе се приятелски, с нежност и усмивка, въпреки моите страхове и дистанцираност. Това ми даде криле! Дори дълбоко в себе си да не е била съгласна с решението ми, на финала се отнесе разбиращо и ме подкрепи. Не се опита дори да ме разколебае в този момент. Довери ми се изцяло, както и аз на нея. От позицията на водещ акушер-гинеколог в Пловдив тя даде най-доброто от себе си, за да се протече раждането по най-добрия начин. Тя направи и двете цезарови сечения при раждането на другите ми две деца – Ная и Дара. Както тогава, сега също прояви изключително хладнокръвие и спокойствие. Във работата си не влага излишна емоция, нито натрапва мнението си. Тя дава най-доброто от себе си за своите пациенти, защото е перфектна в работата си и най- вече има индивидуален подход към пациентите си. Тя се справи не само с тялото ми в този момент, но и с бушуващите в мен емоции! Благодаря и поклон!!!

Надя и Стоян бяха фокусирани върху раждането и не бяха помислили за първия контакт. Акушерката притегли Сияна – 3500 гр. облече я и я отнесе в детска стая. Преместиха ни в след зала, която за Надя беше и пред зала. Тогава я попитах дали иска бебето да е при нея. Помолих акушерките да върнат Сияна и я сложих така с дрешките върху нея. Бяха приказни. Постоях още малко при тях и ги оставих с Тати да се насладят на тези моменти.

Чудото се беше случило.

Благодарствена молитва
Благодаря Ти Господи за всичко, което ми даде през тази година.
Благодаря за слънчевите и за облачните дни.
Благодаря за спокойните и за трескавите тъмнини.
Благодаря за здравето и болестите, за радостите и тъгата.
Благодаря за всичко, което ми зае, и за това, което си поисках.
Благодаря за ласкавата усмивка и приятелската ръка, за любовта и всичко красиво и нежно.
За цветята и звездите и за съществуването на децата и добрите души.
Благодаря за самотата, за работата, за трудностите и сълзите.
За всичко, което ме доближи още повече до Тебе.
Благодаря, че ми запази живота, че ми даде покрив и прехрана.
Благодаря, Господи, благодаря!
Какво ли ще ми донесе новата година?
Каквото Ти решиш, но Те моля, дай ми:
Вяра – за да Те виждам във всичко.
Надежда – за да не се предавам.
Милосърдие – във всичко, което правя, мисля и желая.
Дай ми търпение и смирение.
Дай ми да се откъсна и да забравя себе си.
Дай ми Господи, това което знаеш, че е добре за мен, а аз не зная да го поискам.
Достатъчно изпитания, които да ме поддържат силен.
Винаги да имам сърцe будно, слухът – наострен, ръцете и ума – в действие, и във всеки момент да бъда в състояние да изпълня Твоята Свята Воля.
Изсипи, Господи, благодатта Си върху всички, които обичаш и дай мир на целия свят!