Здравейте, отново!

И ето ни в заветната седмица, остават по-малко от 7 дни до датата за раждане. Aз съм си +7 кг, нищо работа, и ходя понякога 10-15 км. на ден. Скъсената шийка си е все така, вече почти 2 месеца, шофирам съвсем нормално и т.н.

Имах един единствен проблем. Имам клаустрофобия от дете, която по време на бременността ми се изроди в някаква особена форма, която ме караше по – някога наистина да се чувствам ужасно. Представете си, бебето е извън моя контрол и не мога да го вадя от себе си или да го прибирам обратно, когато си пожелая. Това си доби размерите направо на фобия, на която още търся наименованието, но никой не я е назовал до момента. На помощ дойде хомеопатът ми д-р Петър Найденов, заедно с капки на доктор Бах, което малко оправи положението. Та до това се свеждаше моя дискомфорт от бременността (който, честно да си призная, по- някога наистина ме докарваше до лудост).

Все пак успях да остана с активно и нормално ежедневие до последния миг. Към болницата тръгнах с 3 минутни контракции, без особено предизвестие. при положение, че бях на час път и 60 км. разстояние от там. Сега ще ви разкажа какво и как се случи.

24 април е, вторник вечер си лягаме с мъжът ми. Около 3-3:30ч., сутринта се събуждам, не заради физически дисконфорт или ритане от бебето, а просто така. ( Крис беше невероятно спокойно детенце, откакто го видяхме на първите снимки като човече с главата надолу, готово да излиза, така си изкара и до финал. Веднъж дори не се завъртя ) Та да се върнем на вторник вечер, както се събудих, взех да си ровя из телефона и зачетох различни статии, но към 4:30 се чу някакво странно къркорене от коремът ми и то на място, където бях сигурна, че в момента няма черва. Станах, поразмърдах се и видях, че са изтекли води. Явно се беше спукал мехурът с околоплодна течност, представете си без нито една осезаема контракция. Погледнах часовникът, беше 4:37, взех да събирам някакви дреболии в последната минута към багажа, взех и сета за стволови клетки, дори си пуснах един бърз душ и към 4:50 звъннах на Ели, да питам за инструкции. Бяха се появили някакви леки болки, подобни на месечен цикъл, ама доста леки, имайки предвид, че при мен този период беше доста болезнен преди. Интервалите бяха на около 5 минути, но така и не ми изглеждаха като сериозни контракции. Все пак решихме да тръгнем, а по пътя (пътувахме от Батак за Пловдив), отново звъннах на Ели, за да кажа, че вече засичам контракции, ако мога така да ги нарека на 4 минути.

Бях се обадила вече и на д-р Топалова, която също сподели, че не звуча като раждаща жена, а е и първо раждане, така че имам доста време, да не се притеснявам, но все пак да отидем до болницата, за да видим как вървят нещата. След преценка на колегите щяли да я уведомят. Пътувахме доста спокойно, мъжът ми питаше постоянно да кара ли по-бързо, аз 100 пъти му казах, че няма за къде да бързаме толкова. Малко преди града пак се чухме с Ели, която ме предупреди предвидливо да си хапна добре преди да стигна в болницата и да пия и вода, че там и пиенето и яденето ще са ограничени, по разбираеми или не разбираеми причини. На 30 км. от Пловдив, вече засичах контракции на 3 минути, но пак не бяха нещо нетърпимо, бих ги описала наистина като болки от месечен цикъл. Преди година без да знам какво е бъбречна криза, прекарах една такава с някакво малко камъче и положението беше доста по- трагично от контракциите на 3 мин. Спряхме на една бензиностанция преди болницата, изядох 2 Корнита, 1 сандвич (наистина бях огладняла), изпих 1 бутилка вода и влязохме в болницата, Ели също точно пристигаше. Раздадоха ни дрехи за родилното и на тримата. Уговорката с мъжът ми беше да бъде с нас в предродилна зала, защото не гореше от желание да присъства на същинската част, която обаче не можа да пропусне, ще разберете след малко защо . Та прегледаха ме хората и се оказа, че имам близо 6 см. разкритие и раждането си беше започнало без да разбера.

Отидохме в предродилна зала, като в Селена има такава отделна за желаещи да раждат с дула и присъствие на съпруг или някой друг близък. В нея си имаше всичко необходимо: легло, фитнес топка, баня и тоалетна и достатъчно пространство, да се движиш ако желаеш, което за мен беше добре дошло, тъй като последното нещо, което в момента ми идваше на ум беше да легна по гръб. Вече минаваше 6 часа, контракциите бяха започнали да стават по-болезнени, при което фитнес топката беше най – удобното място в стаята, спомних си и съвета на Ели за банята и топлата вода, които тя ми напомни отново. Отидох в банята и си пуснах душа, което наистина помогна много. Нямах и абокат, тъй като след кратък спор с някоя от сестрите, стигнахме до извода, че съм се уговорила с д-р Топалова, абокатът да бъде сложен в последния момент в родилна зала, а нея още я нямаше. Запознах се и с акушерките на място, като за мое огромно щастие и невероятен късмет, моята акушерка която щеше да води раждането (Донка Вълчева), беше на работа в Селена от една седмица и идваше от Англия, където бе работила като акушерка дълги години. Само като чух това и ми идваше да скачам до небето от радост. Жената беше толкова спокойна и уравновесена, помагаше ми постоянно с насоки как да дишан бавно, да отпусна рамене и т.н. Ели ми помагаше с насоки, масаж на гърба и таза, мъжът ми също от време на време, като правеше и снимки, които не бих казала, че са очарователни, но пък определено са интересни. Времето напредваше, вече сигурно беше около 7 часа, по някое време мина и д-р Топалова, контракциите вече бяха осезаеми, абе направо си болеше, близо до това с бъбречната криза, но с усилваща се прогресия. Добрата новина е, че знаеш поне каква е причината и след малко минава, после пак и така много пъти, докато при бъбреците беше по – зле, боли без да спира и не знаеш защо . Често срещах шегата, че по това време жените си мразели мъжете и ги псували доста, е аз моя си го обичах и тогава, но пък леглото ми изяде доста удари, защото седейки на топката ми беше много удобно да се бия с дюшека или каквото беше там под чаршафите. Доста често питах как вървят нещата, но не помня да получих точен отговор, само Ели ми казваше, че почти сме на финал и акушерката ме окуражаваше, че се справям чудесно, докато пак ми помагаше с дишането. По едно време в стаята стана доста населено, имаше специализанти, няколко акушерки, вече беше сутрин и всички бяха дошли на работа.

Отново дойде д-р Топалова и по едно време от няма и какво да правя, преброих сигурно повече от 10 човека. Дори моята акушерка се опитваше да убеди хората да са по тихи и да излязат от залата (това го помня), но не я чуха много много, явно беше забавно за всички, защото в Селена май няма много шумни раждания, а и дойде времето за смяна персонала. И в един момент сигурно е било вече към 7:30, тъй като беше светло, а и контракциите доста си боляха, аз бях изгубила представа за времето, когато д-р Топалова се появи с идеята да викне все пак анестезиолог, като ми обясни, че раждането напредва доста бързо и може да ми сложи малко упойка, без да трябва да ми включват и система с окситоцин. В този момент в мислите ми настана тих ужас. Питам акушерките какво да правя, казват ми с една дума, че аз трябва да си преценя, питам мъжът ми и той така, с лекото намекване, абе сложи упойка, че изглеждаш ужасно. Топалова пак ни напомня, че не е проблем и аз да преценя, аз си мисля, как съм изчела толкова информация, как упойката не е съвсем сигурно, че не преминава бариерата на пъпната връв, сещам се как теорията казва, че може да се объркат нещата, а те толкова добре си напредват, Ели не смее да се намеси с думи за решение, само успявам да разбера, че уж сме на финал, но някак си успях да схвана погледа и (хиляди благодарности към нея, че успя някак да ме ориентира и спаси положението), да не се съгласявам с упойката. В този миг пак се сетих за бебето и в главата ми минаха за секунди хиляди мисли, като: „Ама той е толкова малък, а да се сблъска още на старта с упойка и вероятно със системи след това, въпреки уверението на Топалова“, „Струва ли си, заради една болка“, „Ами ако се съглася…“ и така пак се върнах обратно на фитнес топката, защото не помня как бях стигнала до леглото, но никак не ми харесваше там. След много кратък период започнаха по-скоро напъни и болката понамаля, появи се от някъде друга акушерка, дето ми обясняваше, че още било рано да се напъва, а аз си мисля: „Абе тя раждала ли е, какво значи рано, да не зависи от мен?” , пробвайте в момент в който Ви се ходи ужасно много до тоалетна, да решите да игнорирате този порив, голям смях. Та добре, че се намеси моята акушерка Донка Вълчева и каза нещо от сорта, че трябва да си сложи ръкавиците. Явно не беше минало много време от предложението за упойка, но анестезиолога беше на вратата и се усмихваше и той, като се оказа, че май няма на какво да слага упойка, защото разкритието е повече от 9 см. След малко дойде и д-р Топалова, помоли да се върна обратно на леглото (много гадна история са тези легла да знаете, въпреки че това беше нормално, тъй като бяхме още в предродилна зала, където си и останахме). Мъжът ми от навалицата не успя да излезе, но за сметка на това беше зает да снима вече и клипчета от близо и явно беше забравил, че не искаше да присъства на същинската част. Та върнах се аз в леглото вече със сериозни напъни, но доста по – поносима болка и тогава акушерката ми (Донка Вълчева), се зае със същинската част от раждането (така нареченото изгонване на бебето). Чудеса свърши тази жена да знаете. Ели все още ми помагаше, да успявам да стоя в полу седнало положение, защото легналото си беше много неудобно, от време на време и мъжът ми се включваше да играе роля на опора и повдигане, а Донка само ми посочваше по много интересен за мен начин, къде точно иска да насочвам усилието си при напъване. Да знаете (за нераждалите), това е супер инстинктивен процес, но ако имате късмета, да попаднете на акушерка като моята, нещата стават много по- лесно.

В края на краищата бебето се роди в 8:30, в предродилна зала. 4 часа след като ми бяха изтекли водите, не само без упойка и система или епизиотомия, ами и без никакво разкъсване, благодарение на акушерката. Чувствах се чудесно, без особен физически дискомфорт, бебето беше при мен, защото бях решила да не го къпят веднага, заради верникса, а само го претеглиха и измериха за секунда и пак си го взех. Той правеше някакви опити да суче (това с кърменето обаче си е история за малък разказ и ще го оставя за друг път) и да пълзи като червейче и си стоеше гушнат. Аз наистина се чувствах много добре и бях много щастлива, най – вече, затова че той беше здрав и не мина през екстрите с медикаменти в самия родилен процес. Имах сили да говоря и по- телефона. Качихме се заедно с него и таткто в стаята и Ели беше още с нас. Мина и лекар за да види дали имам нужда от раздвижване, но аз вече бях в банята и всичко беше нормално. Дори след около час го оставих със съпругът ми и отидох до кафето, за да му взема нещо за пиене и слязох до паркинга, за да си взема нещо от колата.
После Ели отново се върна, за да види дали всичко е наред и да видим как ще потръгне кърменето, което за момента беше нормално. На другият ден имаше приемно време и при Вени Мяшкова- консултантът по кърмене на Селена, която е невероятен специалист в тази област и върши чудеса (но за кърменето друг път, както казах). Останахме си в болницата от сряда до петък, където по – скоро бяхме като в хотел, защото си бяхме взели самостоятелна стая с мъжът ми, а бебето беше постоянно при нас. Реално се наложи само няколко пъти да го заведа до детската стая за рутинни прегледи, където изчаквах и аз и нещата някак започнаха да се подреждат. В петък се прибрахме вкъщи и започна циркът с кърменето и отглеждането на нашето прекрасно бебе. Тук трябва да отворя отново една голяма скоба и да благодаря на Ели, която изигра главна роля в този период, като ми помогна много с кърменето и ме запозна и с методите на д-р Карп, които мога да твърдя, че са живото спасяващи при отглеждането на бебе. Благодарение на Ели и цялата тази информация днес имаме бебе на половин година, което въпреки късните колики и зъбките, които се засякоха с този момент е плакало не повече от 10 пъти за по 10 минути до сега, а да знаете, че никак не е тихо и спокойно човече, а си е с характер, но се разбираме прекрасно именно заради тези техники на д-р Карп.